Антон Иванов: Проблемите в енергетиката не могат да се решат с „пазарен инженеринг“

Господин Иванов, през последните две седмици се наблюдава интересно движение на цените на енергийната борса (БНЕБ), като нивата скачат условно от ниско до високо ниво и обратно. Как може да се обясни тази голяма разлика ?

Бих определил това като потвърждение на състоянието на нашия борсов пазар. Той е ниско ликвиден. Малка промяна в количествата, които се предлагат на пазара води до възможност за големи промени в цените, което наблюдаваме фактически в последните дни. Когато се направи статистическа справка може да се видят и разликите. Първо времето застудя. Ние имахме един месец март, който беше с нехарактерно високи температури. Сега пък се наблюдава обратен цикъл. Това също допринесе за ситуацията на пазара. Според мен обаче е временно смущение на пазара, което се изравнява., тоест пазарът намира необходимите количества, но реагира след известно време, а не така бързо. Българската борса по начало е характерна със своите високи пикове при промяна на предлагането на количества енергия.

Предстоят промени в енергийния закон, които предвиждат изваждането на борсата на доста големи количества (1 млн. 500 хил. МВтч). Няма ли да доведат до обратен ефект – свръхликвидност на борсата и не трябва ли при тези мощности да се изискат нови стандартни продукти за търговия ?

Има основание да се постави такъв въпрос, защото наблюдаваме две противоположни тенденции – едната е стремежа да се изкарат повече количества на пазара, а другата е, че поради волативността на борсовия пазар много клиенти се върнаха на регулиран пазар. Виждаме от справката на НЕК, че в миналата година са се върнали от порядъка на 2 теравата на регулиран пазар, което е голямо число. Регулираният пазар беше достигнал до 12 теравата Количество потребена енергия на регулираният пазар се увеличи съществено - на 14 теравата, тоест ние имаме увеличение от порядъка на 20 % обратно на регулиран пазар. Това означава, че клиенти са излезли от свободния пазар, тоест няма нужда на свободния пазар от допълнителни количества. Това означава, че на свободния пазар доминиращо влияние ще оказва повече износа, а не вътрешното потребление. Оттам пък въпроса за ликвидността на пазара. Ако ние осигуряваме ликвидност за да осигуряваме износ, то логиката е доста по-различна от гледна точка на конкурентност на цените и икономическа конкурентоспособност у нас. Изходът не може да бъде намерен с този така наречен „пазарен инженеринг“ , при който опитваме един вариант, опитваме друг вариант без цялостната концепция за въвеждане на пазар. Смятам, че добрата практика е да се търсят възможности за обединение с други пазари. Въпреки че у нас много говорим по тази тема, все още се вижда малко движение в посока обединение с други пазари. Тук не са касае за нежелание за обединение от страна на българската борса или за неумение. Тук става въпрос за технически пречки. Има административни условия и ограничения наложени на нашия пазар, които пречат на българската борса да се обединява с други борси.

Ще дам пример с таксата достъп, която се очаква да отпадне, но много тежеше за въвеждането на пазара, тъй като съществуваше само нас. Какво пазарно обединение с други пазари, след като ние имаме едни такси, които присъстват само на нашия пазар ? Друго такова ограничение е 5-процентната такса върху разходите на всички производители и разпределителни дружества на нашия пазар. Тези 5 % са също нещо уникално за нашия пазар и това също пречи на пазарното обединение. Тоест, как да се прави пазарно обединение, когато има съществени административни различия, което променя значително възможността за конкурентност на едните спрямо другите. В крайна сметка чрез обединението на пазарите се търси конкурентна среда, в която се предлага най-добра цена. Конкурентна среда се постига за съжаление само когато всички играчи работят при изравнени условия на предлагане и търсене на съответният продукт.

В този смисъл трябва ли да се разширят или да отпаднат някои от изискванията за търговците, които са в основата на износа ?

Моето мнение е, че с административни мерки търговия на борсата не се прави. Ако искаме да създаваме и да вървим към либерализиран пазар, на търговците трябва да им бъде осигурена възможност да провеждат своята търговска политика максимално свободно. Разбирам, че от гледна точка на управление на физическите доставки на енергия и гарантиране на тяхната сигурност е необходимо да има някои административни ограничения, но те са от гледна точка не на пазара, а на сигурност на доставките. Трябва да се прави ясно разграничение на двете. Търговците не би трябвало да бъдат ограничавани по административен начин в своите действия.

Такова ограничение сега съществува ?

Точно така. Според мен логиката е, че ние трябва да вървим към либерализиран пазар с по-ускорени стъпки, по целенасочено, търсейки работа със съседни пазари и давайки възможност на конкурентни практики да влизат на нашия пазар. Това означава да достигнем до цени, които не се формират на базата на локални изкривявания, а на базата на една конкурентна среда, която има своите обективни основания.

Това означава, че трябва да текат паралелни процеси и за освобождаване на таксите, и за освобождаване от административната тежест на търговците.

Трябва ли в този паралелен списък да влезе и отпадането на дългосрочните договори с американските централи и как в схемата се включва и ТЕЦ „Марица Изток 2“ с високите емисии?

Съгласен съм, че всичко това трябва да бъде единен процес, който обхваща всички тези въпроси. Не може да се реши уравнението, ако се съсредоточаваме само върху един от компонентите, или върху ограничен брой компоненти. Дългосрочните договори би следвало да бъдат разгледани като един вид механизъм за капацитет – доста изкривен, но във всички случаи това е един вид механизъм за капацитет.

Уравновесяващ ли е ?

Не, той не уравновесява, но играе тази роля. Според мен би трябвало да се изчисти въпроса с механизма за капацитети и тогава ще може да прекратим или видоизменим дългосрочните договори по един начин, който да е приемлив както за пазара, така и за общата среда, в която се развива европейският енергиен съюз. Сега в момента сме в ситуация на заварено положение, при която нашият пазар се отличава съществено и все по-съществено от онова, което се предвижда да се случи на европейският пазар и колкото повече забавяме нашият преход към онова, което се предвижда и планира на европейско ниво, то толкова ние стигаме до ситуацията, в която ще трябва да се разделим с някоя мощност, защото не може да удовлетворим европейските изисквания. Тук стигаме до въпроса за ТЕЦ „Марица Изток 2“ , която е поставена в неравностойно положение спрямо другите централи в комплекса „Марица Изток“, които имат една защита през платформата на дългосрочните договори, а ТЕЦ „Марица Изток 2“ почти не се ползва от защита. Напротив, към нея се прилагат всички изисквания, наложени от ЕС, както по отношение на цените на емисиите, така и от българското законодателство. Имам предвид различни такси - за достъп, за 5-те процента за производители, които да не забравяме, че другите централи в комплекса също заплащат, но на тях им се възстановяват , докато в случая с ТЕЦ „Марица Изток 2“ не е така. Тоест в случая, ТЕЦ „Марица Изток 2“ е в неравностойно положение спрямо другите два ТЕЦ-а в комплекса, което не е приемливо за нито едно от дружествата. Включително за американските централи. В крайна сметка трябва да се търси механизъм, който да е удовлетворяващ и за другите дружества и ги поставя на една и съща основа и тогава може да разсъждаваме, че комплекса има бъдеще.

И този път минава през механизма за капацитет ?

Този модел е еднакво приложим за трите централи. За всички централи, които работят в комплекса „Марица Изток“.

След това би трябвало да се мине към следващата стъпка либерализация ?

Точно така. Това е начин за общо постигане на либерализация на национален пазар. Когато премахнем дългосрочните договори ги заменим с подходящ механизъм за капацитет, който позволява на всяка една от тези ТЕЦ да излезе на пазара, но при условие че е защитена инвестицията. В никакъв случай не трябва да забравяме, че дългосрочните договори са инструмент за защита на направени инвестиции. Тук има много спекули от гледна точка на това колко са изплатени, колко не са изплатени. Обикновено, когато се казва, че те са изплатени например за едната ТЕЦ, се има предвид само началната инвестиция, но не се държи сметка, за това че впоследствие те са правили още инвестиции. Има детайли, които ние ги пренебрегваме, водейки дискусиите, но те са съществени, когато в крайна сметка се прави един защитим бизнес план и изграждане доверие в икономическата среда в България за правене на бизнес.

Доколко тези механизми за капацитет, след като се определят ще повлияят на свободния пазар ?

Трудно е да се каже. Редно би било, когато се прави модела за въвеждане на механизъм за капацитети да се направи общ модел на пазара при изменените условия и тогава да се даде отговор на този въпрос. Но следва да се има предвид, че и в момента има някои буфери, които позволяват да се мисли, че влиянието върху пазара при премахване на някои административни тежести, при премахване на дългосрочните договори няма да доведе до повишаване на цените, или поне до скокообразно повишаване на цените, тъй като в момента тези буфери, по мое мнение се използват много едностранно за подпомагане на поддържането на ниски цени на регулиран пазар. Тоест това е един доста изкривен модел на парични потоци, които се генерират в рамките на енергийния сектор за подпомагане, условно казано, само на един от участниците на пазара. Това подпомагане става за сметка, както на производителите, така и за сметка на консуматорите на свободен пазар. Когато се балансира една система, когато всички участници поемат своя дял равнопоставено, то тогава не би трябвало да се очаква, че ще имаме такива тежести в един или друг сектор. В този смисъл казвам, че цените не би трябвало ( средна цена) да се повишат скокообразно.

Този модел трябва ли да отчете бъдещето на въглищния сектор като цяло ?

Задължително. Без да решим сега ясно задачата за въгледобивния сектор ние ще бъдем много силно възпрепятствани да планираме каквито и да е други нови развития в сектора. Въгледобивният сектор е изправен пред една краткосрочна заплаха и пред едно дългосрочно предизвикателство. Ако по отношение на дългосрочното предизвикателство, преодоляването му е свързано с установяване на механизъм за капацитети, за който говорихме, краткосрочната заплаха е свързана с това, че следва да се решат текущите проблеми на ТЕЦ „Марица Изток 2“ и то до края на тази година. Иначе ние ще бъдем изправени пред една много тежка ситуация на социално недоверие, която по никакъв начин няма да помогне за планиране на дългосрочни инвестиции в сектора. Тоест, ние ще бламираме каквото и да е развитие в сектора от това, че сме допуснали криза с едно от основните звена в него. В този смисъл аз бих обърнал внимание, че без да решим проблемите на ТЕЦ „Марица Изток 2“ по начин, който показва една последователност, една увереност в това, че се движим по начин, който е балансиран и са отчетени по възможно най-добър начин интересите на всички участници, ние не може да постигнем успех нито по отношение на преход към зелена енергия, нито за осъществяване, на каквито и да са национални политики за нови ядрени мощности. Нито едно от двете не може да се случи, ако пренебрегнем социалният и обществен отзвук от една критична ситуация в производствената част.

Тоест, ако не се реши проблема с ТЕЦ „Марица Изток 2“, това ще се отрази и на другите две централи в региона ?

Такава е оценката. В региона всяка от страните се стреми да използва максимално дълго своите мощности по причина на това, че те дават сравнително евтина електрическа енергия и поради това, че са свързани с доста остри социални проблеми, ако се стигне до затваряне. В нашия регион (на Балканите) ще видим доста различни картини по отношение на въглищните централи. Има страни, които са част от ЕС, като Румъния, Гърция и България, които прилагат практики, които до голяма степен се съобразяват с общата политика на ЕС. Имаме страни от Западните Балкани, където има много мощно движение на строителство на нови въглищни блокове. Имаме принципното съгласие, че трябва да се спазват мерките за ограничаване на емисиите, но практически не се прилагат изискванията и ограниченията на законодателството на ЕС в обхвата и размера, които се прилагат в България. И имаме Турция, която по отношение на въглищните си централи общо-взето следва националната си политика. Картината е такава - имаме една неравнопоставеност на регионално ниво, която ни кара да бъдем доста консервативни, когато планираме промяна в нашия въглищен сектор. Защото един бърз отказ от нашия въглищен сектор би довел до предимство на нашите съседи и по никакъв начин няма да допринесе до решаване, на какъвто и да е екологичен проблем.

Вече не става въпрос за вътрешна конкуренция, а за един регионален дял на пазара, който ние трябва да отстоим, преди да направим каквото и да е ?

Това, че ние бихме допуснали да се намали производството на електрическа енергия от въглища у нас, няма да намали производството на електрическа енергия от въглища в региона. Означава, че едно такова действия от българска страна няма да постигне своята основна цел – намаляване на въглеродния отпечатък. Нашият стремеж би бил - да се търсят онези инструменти за преход, които да гарантират, че в крайна сметка целта за намаляване на въглероден отпечатък, целта за намаляване на вредните емисии да бъде постигната, а не механичната цел за намаляване на процент и бройки работещи блокове, което за мен е прекалено опростен подход и ще има много отрицателно въздействие у нас.

Как във всичко това, което предстои се вписва този толкова забавен във времето проект АЕЦ „Белене“ и който страната ни все пак има амбицията да осъществи ?

Много е трудно да се каже как се вписва, поради избраният от българската страна „уникален“ подход за реализация на проекта. След като, като основен инструмент на този проект е определен избор на стратегически инвеститор, който трябва да поеме ангажимент, без каквато и да е държавна подкрепа, да не изброявам всички аспекти на ограниченост на държавното участие, това означава, че ние първо трябва да видим кой ще е стратегическият инвеститор, който би проявил интерес, при какви условия бе имал интерес и чак тогава да видим как той се вписва в общата картина за задоволяване на енергийните нужди в региона. Само ще посоча като пример, че Румъния води повече от три години преговори с голяма китайска корпорация, докато не се стигна до формулировката на подхода за финансиране на АЕЦ „Черна вода“ 3 и 4, което отново е на базата на държавни гаранции под определена специфична форма, което сега е внесено за разглеждане в Европейската комисия. Излиза, че ние сме в началото на много дълъг път, който е оставен изцяло в ръцете на потенциален стратегически инвеститор. Всичко трябва да бъде пречупено през неговата призма. И тъй като отсъства от координатната система на енергийната концепция, невъзможно е отсега да кажем как ще се отрази обвързването на националната система с този проект.

По-изгодно ли щеше да бъде, ако бяхме приели направеното преди години предложение на „Росатом“ за строителството на централата при цена от 6,3 млрд. долара ?

Това беше много отдавна. Трудно мога да дам оценка. Във всички случаи една мощност от 2000 МВт на настоящия момент на българския пазар не е необходима. Дори и на българския пазар да отпаднат някои мощности, ние ги даваме в годишен разрез като голяма генерация, но тя е свързана с износ. Българският пазар има остра нужда от генериращи мощности в зимните месеци и някои летни месеци. Една ядрена мощност се изгражда, за да работи 8 хил. часа годишно. Тоест, въпреки че те могат да работят и поемат и някои маневрени режими, то логиката на ядрените мощности, поради спецификата на начина на финансиране и на тяхната стойност, е те да работят като базови мощности. Една такава мощност от 2000 МВт неразривно е свързана с работа на регионален пазар. И ако имахме в момента една допълнителна ядрена мощност от 2000 МВт, то това означаваше, че тази мощност единствено може да продава на регионален пазар. Трудно ми е да прогнозирам назад във времето какво би било, но определено конкурентоспособността на една такава мощност сега не изглежда много привлекателна. От друга страна моделът за работа на „Росатом“ в годините се промени. Докато в началото на проекта „Белене“, те все още предлагаха уникални проекти. В началото имаше едни номера – всички (реактори) бяха ВВЕР-1000, но отзад имаше едни А312, 466 , 448 – различни номера, които показваха уникалната концепция на даденият проект, привързан към уникалната площадка. След 2010 г. фактически на международния пазар „Росатом“ предлага две основни модификации реактори. Те вече са ВВЕР-1200 и търсят реализация на такива реактори, които вече са като завършен пазарен продукт и са приложими в голяма степен в различни условия на различни страни. Вече не търсят уникални проекти, а са насочени към такива, които имат доста уеднаквени характеристики и, връщайки се в България, за реализация на един уникален проект, това очевидно и за „Росатом“ е едно предизвикателство, което те естествено могат да си позволят, могат да го направят, но то струва пари. В този смисъл смятам, че нещата за България, за реализация на проекта за АЕЦ „Белене“ са доста по-сложни отколкото беше в миналото и не би трябвало тази сложност да се подценява и да се свежда само до политическият разговор, който съществува между ръководителите на отделни страни.

В случай, че тук стъпи китайска компания, какво би се случило от гледна точка на технологията ?

Китайските компании имат едно много добро сътрудничество с „Росатом“ и в никакъв случай няма да го подложат на риск, просто защото работят с тях. Това са корпорации, които работят много добре в Китай една с друга и по много проекти и по никакъв начин не биха допуснали някакъв проект в България да им усложни отношенията. Те и в България биха работили заедно и не виждам проблем за това. Но за всяка една от страните, които разглеждаме като потенциални инвеститори тук в България, проектът е по-скоро предизвикателство и това предизвикателство има своята висока цена и за нас, с това, че ще се изгражда нещо скъпо. По-скоро би трябвало да се разглежда през призмата на прагматизъм и реализъм, а не на чисто постулирането на някои вече стари парадигми, че някой имал силен интерес да изгражда ядрени мощности в ЕС, за да се прояви.

Как да разчетем интегрирания план на министерство на енергетиката ?

Трудно може да го разчетем, тъй като ние четем само публичната част на интегрирания план и не четем приложенията, където са дадени сценариите, където са дадени вариантите, където са дадени в таблична форма балансите (мощностни и енергийни) на базата, на които са извлечени числата, дадени в интегрираният план. След като имаме само резултатни числа, а между тях има и много ясни технически грешки, които пък съвсем усложняват предпроектирането назад, какво се е имало предвид в миналото за едно число или поредица от числа, ние можем само да го разглеждаме като едно желание, като един пожелателен документ. Казано иначе - поставяме едни цели, които сега ще бъдат разглеждани от гледна точка на това дали удовлетворяват общите очаквания на ниво ЕС, но не знаем какви са ни възможностите да постигнем тези цели. И там е големият проблем. Не е достатъчно да декларираме, че имаме цел , да увеличим двойно използването на ВЕИ в транспорта. Като цел звучи много добре, но какви са инструментите за постигане на тази цел е трудно да се види от този интегриран план. И това е само един от примерите. По същия начин стои въпроса за енергийната ефективност. Като имам предвид какви успехи сме постигнали до момента и какви проблеми имаме с прилагане на някои инструменти за постигане на енергийна ефективност, визирам инструмента за задължените лица, който очевидно буксува – ние да декларираме един такъв висок ръст в енергийната ефективност, без да познаваме инструментите. Това, според мен също подлага на съмнение целите, които залагаме. Иначе сами по себе си, като цели са много добри. По същия начин стои и въпроса за въглищната енергетика. Там е декларирано, че ние ще продължаваме да използваме въглища.Четейки обратно числата за нивата на емисиите виждаме, че до 2030 г. ще запазим производството от въглища както е до момента, а след 2030 г. ще има едно намаляване, но как това се пречупва през мощностният баланс няма как да се разбере.

Тоест имаме един пожелателен документ ?

Точно така. Целеукзаващ, без да има яснота, например за постигането на бъдещ неутрален въглероден баланс.

Въпросите зададе Маринела Й. Арабаджиева