Предизвикателства, куриози и проблеми по пътя към водородната икономика

Къде се къса връзката наука – бизнес, обясни пред Dir.bg председателят на Общото събрание на БАН и доскорошен директор на ИЕЕС-БАН чл.-кор. Евелина Славчева

Икономика / Анализи / Интервюта
Ива Иванова
1947
article picture alt description

Чл.-кор. Евелина Славчева, председател на Общото събрание на БАН, изследовател, ИЕЕС-БАН, ръководител, ЦК „Хитмобил“.

Автор на снимката: Ива Иванова.

На снимката: Чл.-кор. Евелина Славчева, председател на Общото събрание на БАН, изследовател, ИЕЕС-БАН, ръководител, ЦК „Хитмобил“

Имаме  „Водородна пътна карта“; в ход е проект за водородна долина; имаме водороден електромобил; пред пускане е водородна зарядна станция; въведен е стандарт, но в нормативната база на важни институции липсва думичката „водород“. Това е един от куриозите, с който се сблъсква екипът на ИЕЕС-БАН, изграждайки първата водородна зарядна станция у нас. „Когато става въпрос за безопасност при работа с водород, от Пожарната и Държавната агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН) ползват текстове, отнасящи се за „горими газове“ и сравняват водорода с метан или въглеводороди, защото било най-близкото“. Това разказа пред Dir.bg ръководителят на проект „ХИТМОБИЛ“ чл.-кор. Евелина Славчева, председател на Общото събрание на БАН и доскорошен директор на Института по електрохомия и енергийни системи (ИЕЕС-БАН).

Друг куриоз е, че благодарение на европейското финансиране, в БАН вече разполагат с модерна апаратура, мечтана от поколения учени, а нямат кандидати за разкриваните позиции. „Трудно я оживяваме“, сподели за новата изследователска инфраструктура чл.-кор. Славчева и посочи кой е най-сериозният и най-подценяван, според нея, проблем: “Губим научен капацитет от към кадри“.

Правейки сравнение с други страни, където също зеленият преход е приоритет, тя обясни къде у нас се къса връзката наука – бизнес и защо за конкурентоспособността на българската икономика се разчита най-вече на външно финансиране. За неизпълними срокове и самоцелни изисквания алармира още чл.-кор. Славчева. Тя изрази недоумение защо българският бизнес и държавата не залагат повече на инвестиции, за които имаме собствени ресурси и ноу-хау.

Чл.-кор. Славчева, приближаваме ли зелените жалони?

В областта, в която работя - водородните технологии, България е една от последните страни в ЕС, приели своя водородна стратегия. Документът при нас се нарича „водородна пътна карта“ и изобщо нямаше да е факт, ако в продължение на поне 10 години в ИЕЕС-БАН не се работеше упорито за това водородните технологии да се развиват и популяризират с помощта на различни проекти. Но от приемането на пътната карта досега, въпреки, че имаме един спечелен национален проект за водородна долина, което само по себе си е голям успех, страната няма кой знае какъв напредък във въвеждането на тези технологии. Водородната зарядна станция, която направихме в Центъра по компетентност „Хитмобил“ е първа, а трябваше вече да имаме няколко такива, т.е. бавим се.

Показателен е и един куриоз, на който се натъкнахме, изграждайки зарядната станция – оказа се, че в нормативна база има луфтове, независимо, че е въведен стандарт за такива обекти. Когато става въпрос за безопасност при работа с водород, от Пожарната и Държавната агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН) ползват текстове, отнасящи се за „горими газове“ и водорода го сравняват с метан или въглеводороди, защото било най-близкото.

Кога ще заработи първата станция?

Наложи се да направим допълнителен проект, за да се въведе в експлоатация зарядната станция и очакваме довършителните работи, които включват изграждането на няколко метра път, така че автомобилите да влизат и излизат по различни трасета.  Още през месец май ще е инсталирана станцията на площадката, готова за показване, но с пълната функционалност ще е, предполагам, есента. Много се надяваме по-скоро да можем да заредим и нашия  водороден електромобил, който се поизчерпва вече, колкото и пестеливо да го ползваме.

Споделяте ли мнението, че не малко срокове за зелените цели са неизпълними, например за изграждане до края на 2030 г. на водородна зарядна инфраструктура?

Европа хубаво прави стратегически документи, в които залага определени цели, но тези цели често пъти не са реалистични. По-скоро са въпрос на желание, отколкото на реална преценка на възможностите. Въпреки че има демо-проекти на водородни станции в Западна Европа, не мисля, че този политически ентусиазъм ще се оправдае на практика в заложените срокове. Да, зелена е посоката, но особено сега, когато се правят планове за отделяне на ресурси за други приоритети и когато бизнесът е затруднен от хаоса с доставките и нови и нови проблеми, няма да е добър резултатът, ако гоненето на срокове се превърне в самоцел.

Науката заложник на политическите сметки ли се оказва?

Все повече. Защото, от една страна, политическите решения определят тематиките по които работим, от друга – изключително обвързана е нашата дейност с програмите, които финансират научните изследвания и разбира се, връзката с бюджета е много директна, защото там е основата на устойчивостта на нашия научен състав. Получаваме възможност да кандидатстваме за различни проекти и програми, което е чудесно, но трябва да имаме стабилен научен състав и млади хора, а тях не можеш да привлечеш с обещания за допълнително финансиране по проекти - те искат предвидимост за бъдещото си развитие. Така че наистина сме доста зависими от политическите решения, макар по дух да сме независими и далеч от политиката.  

Впрочем, понякога сме в неведение. Покрай присъединяването на страната, чрез Българска агенция за инвестиции към Европейския алианс за батерии, което стана миналата пролет по време на голямо събитие в Технопарка в София с участието на политиците, ни бяха вдъхнати надежди, че получаваме достъп до милиардни фондове, че България ще се превърне в обучителен център по батериите…. Въпреки, че тогава представителите на Алианса ни посетиха и останаха много впечатлени и доволни от нашите постижения, досега с нас контакт не е осъществен.

Доколко за конкурентоспособността се залага на науката - какво показва бюджетът?

Не е достатъчно финансирането. Ако проследите процентите, които са заложени за образование и за наука, особено за наука – ние в момента сме с по-нисък процент и в  него влизат не само парите, които са пряко от държавата, но и европейските. Изобщо заложеното в Стратегията за развитие на научните изследвания не се спазва. В тази стратегия е заложено около 1.8% от БВП да се отделят за наука, а в момента този показател е 0.4 %, заедно с идващите средства за научни изследвания по линия на европейски програми и от наши фирми, а бюджетното финансиране, доколкото помня за бюджет 2024 е 0.11%. Така че в това отношение стратегията трайно не се изпълнява.  Не е учудващо, че България е в дъното на ЕС по разходи за научноизследователска и развойна дейност.

Да, за БАН се отпуснаха малко повече пари за основните заплати, които изоставаха драстично – едни 20 милиона и после още 10 млн. лв. в следващия бюджет, но това беше само за учените – хората на академични длъжности, а при нас има специалисти със средно и висше образование, които обслужват сложни апаратури и те са на минимална работна заплата почти. Дори сега, с увеличението на минималната работна заплата (МРЗ), хората от помощния персонал, който обикновено е от пенсионери с дълъг стаж на МРЗ, с процента за прослужено време получават повече от специалистите, които обслужват апаратурата. Като председател на Общото събрание на БАН, имам поглед върху разпределянето на бюджета на Академията и мога да кажа, че е много тежко положението - губим ценни кадри.

В САЩ имаше серия законодателни инициативи, които стимулират иновациите, въвеждат се данъчни облекчения за бизнеса и потребителите за внедряване или ползване на нови технологии и „зелени“ продукти.., тук основно на европейското финансиране ли се разчита?

Определено европейското финансиране е това, което ни спасява, защото бюджетната субсидия покрива заплащането на труда и единствено фонд „Научни изследвания“ дава пари за проектна дейност, но там средствата са крайно недостатъчно. Скоро имах проблем да обясня на едни одитиращи наш проект европейци – как така няма часови ставки за заплащане на труда ни по проектите, финансирани от Фонда. Напоследък Фондът въведе такива „тайм шийтове“, но това е безсмислено, защото средствата, които се отделят за заплащане на труда на хората са стотинки на час. И това оскъдно финансиране е единственото у нас държавно финансиране на фундаментални научни изследвания. А ако нямаме фундаментални научни изследвания и развитие на фундаменталната наука, в един момент и приложната наука ще зацикли. В това отношение нещата у нас никак не са добре.

Европейските програми ни спасяваха в трудните времена, когато заплатите бяха унизително ниски. Не че сега са достойни, но все пак имаше повишаване в последния половин бюджет за 2023 г. и с него заплатата на един професор в БАН е 2200 лева, колегите с висше образование са на 1100, а с техническо - на 900 лв. Сега, доколкото виждам с новото увеличение на нашия бюджет с 11. 5 млн. лв., отново няма да можем да увеличим заплатите на неакадемичния състав – техните ще се изравнят с минималната работна заплата, защото от тези 11.5 млн. лв., около 8 млн. лв. са само за да компенсират увеличаването на МРЗ, а тя е обвързана с възнагражденията за участие в журита за различните степени и други разходи по устав и по закон. Ние не можем да задържим техници и специалисти с висше образование, администрация  - тези хора са буквално на доизживяване.

Винаги сме правили наука „на мускули“, а благодарение на европейското финансиране, вече мога да кажа че имаме прилично ниво на изследователска инфраструктура. При нас, в Института например, се закупи прекрасна апаратура и мен ме боли сърцето като виждам, че трудно я оживяваме - няма кадри. Разкъсват се хората в Института, за да работят и на допълнителни договори – претоварени са, а желаещи за свободните позиции няма.

От страна на бизнеса забелязвате ли повишен интерес към новите технологии?

Моето лично впечатление, може би не е много ласкателно за българския бизнес. Малко са бизнесите, които са готови да рискуват собствена инвестиция в наука. Обикновено те ни търсят, когато има публично финансиране, за което кандидатстват и са им необходими учени, заради условията на програмите –  примерно научен институт, който да гарантира научно развитие.

Просто в България не е създадена такава организация, каквато съществува и в Германия, и в Щатите, чрез която сродни бизнеси инвестират собствени средства, за да се финансират научни изследвания по определени от тях тематики – нещо, от което те имат нужда и се провеждат конкурси, за да изберат екипите, които биха им гарантирали най-голяма успеваемост. Такива организации са основни източници за финансиране на науката и в Германия, и в САЩ. Те са доста влиятелни, мощни, влагат големи суми и затова, може би и защото пазарът на научни кадри е много по-голям, едно на 10 такива финансирания ако е успешно, е успех най-вече за бизнеса.

Тук и учените са малко - България изостава и по брой учени на глава от населението в ЕС и ако трябва да се работи по определена тематика, има два, максимум 3 научни екипа, които могат да се конкурират, което все пак е добре, но бизнесът не дава собствените си приоритети, по които да изисква разработване на научен продукт. Очаква се ние да предложим продукт, но за да го направим трябва да знаем, че има пазар за него, защото, за да го развием до степен, в която да го предложим на бизнеса, са нужни доста инвестиции.

Фундаменталните изследвания доказват някаква идея, разкриват някакво явление, обясняват го,  след това превръщането му в приложна задача може да се покрие с някои проекти по линия на ЕК да речем или Иновационния фонд, но за да представиш продукт, готов да привлече интереса на бизнеса, трябват сериозни инвестиции и точно тук се губи връзката - където опираме до това лабораторният продукт да стане технология. И при това положение ни призовават - създавайте „спиноф“ компании (спиноф е компания, която трансформира изобретение от лабораторията в реален продукт, за да не остане само експеримент), създавайте стартъпи… Добре, но малко самоцелно се получава, защото отново стигаме до същия проблем – нуждата от инвестиции. Създадохме в Центъра по компетентност такава компания - отчетохме изпълнен и този индикатор, но за да можем във въпросната компания, която е с участието на авторите на изделието и Института, да развием продукта, отново ни трябват сериозни финанси и някой, който е заинтересован от него. Иначе е безсмислено начинание.

Бихме могли да се включим в някои проекти, които се финансират по „Хоризонт Европа“, ако ядрото на такъв проект прецени, че има нужда от участие на екип от България, който да покрие някоя от задачите. Досега, обаче, почти няма в нашата област финансиран проект, в който български екип да бъде координатор, той да е водещ, защото винаги се изисква участие на една сериозна компания, а такива обикновено участват с процент съфинансиране в проекта и там е разковничето. Вероятно и за бизнеса не е лесно, но така стоят нещата.

Кой проблем, според Вас, е най-подценяван?

За мен най-сериозният проблем е, че губим научен капацитет откъм кадри. Трябва да се инвестира в човешкия потенциал и да се инвестира реалистично. Сегашната политическа ситуация ще отмине, ще минат десетина години, ще се възстанови икономиката, обаче изграждането на един учен от студентската скамейка до защитаването на докторска дисертация, е дълъг процес, в който трябва по-възрастното поколение да инвестира много усилия и задължително условие е да има желаещи, към които тези усилия да са насочени.

Преди време, в този институт е имало по десетина докторанта, а в момента са 5, единият от които е на свободна докторантура. Няма интерес у младите хора, въпреки, че се повиши заплащането, има и младежки програми, по които може да се кандидатства за допълнително финансиране. Изпуснат е моментът. Имаше един период, в който всичко беше замразено като финансиране, младите хора загубиха интерес към науката и вече е много трудно да се възстанови.

Ето сега например, има една чудесна, като замисъл, програма за „проектни докторантури“ на стойност около 58 млн., която ще бъде финансирана от оперативните програми за наука. Обаче, тя също ми се струва недобре премислена, защото при положение, че ние нямаме кандидати за редовни докторанти,  изведнъж да се очаква, че такива докторантури, които са съвместно с бизнеса ще дадат тласък на връзката наука – бизнес, не ми изглежда реалистично. Освен това, замислените проектни докторантури са със съкратен срок, а за една сериозна докторантура в областта на инженерно-техническите науки едва стигат редовните 3 години. Дори да има желаещи за проектни докторантури, след като срокът за кандидатстване е април месец тази година, те ако успеят да стартират в края на годината, ще имат 2 години до защитата на дисертациите. В същото време в София, общежитията, които са за докторанти са в плачевно състояние и не се инвестира изобщо в това, а за един млад човек съвсем не е без значение средата, в която живее.

Бихте ли посочили български разработки с потенциал за реализация?

Много са, но трябва инвеститорски интерес за трансфера им. Само в хода на изграждането на ЦК „Хитмобил“, който обеднява лаборатории за различните видове енергийни системи и нови технологии, бяха създадени редица полезни модели и разработки, които се патентоват, включително в ЕС. Сред тях са модел на електрохимичен компресор на водород, метал-хидрид-въздух батерия, мембрана за горивни клетки…

В нашия институт, например, работим по два типа батерии, които, според мен, би трябвало да предизвикат интерес, защото са базирани на  ресурси, с каквито България разполага и при интерес от бизнеса, би могло да се стигне до добър пазарен продукт. Това са батерията цинк -въздух, която  тук исторически е развивана през годините и е произвеждана във вариант с механично презареждаеми плочи, а сега усилено се работи не само при нас, но и при нас, за това да се създаде такъв електрод, че да може да се презарежда, както при оловните батерии. Българя разполага със залежи на цинк и има потенциал. Имаме добра индустрия за оловни батерии - с десетилетна история и нашите производители са на европейско и световно ниво, разумно е, по мое виждане, да се заложи на такъв тип батерия.

Другата батерия, по която работим и смятам че е много перспективна, е цинк – никел. Тези батерии имат своето място в системите за съхранение на енергия, във фотоволтаичните паркове, в домакинските малки енергийни централи, но някак си модата като че ли е за литиеви батерии – „дайте да търсим инвеститори да строим и в България такъв завод“. Винаги съм казвала, че литиевите батерии достигнаха някакъв връх в технологичното развитие и много се залага на тях, но трудно Европа би могла да се конкурира с Китай, а още по-малко България да развива такова производство.

А защо нашият бизнес с помощта на държавата, да не направи инвестиция за батериите, за които имаме собствен ресурс? България има и ноу-хау - институтът ни е създаден точно с цел да подпомага технологично развитието на батерийната индустрия още през 70-те години на миналия век. Това ноу хау още го има и се развива, но то не се използва.

Можете ли да се похвалите и с реализирани продукти?

Например, Институтът разработи една добавка за оловни батерии, която продадохме на американска компания и оттам нататък те кандидатстват за патент, а нашите колеги, като съавтори на патента и Института получиха съответно заплащане. Това е другата възможност за реализация на нашите продукти. В конкретния случай става въпрос за нова безвредна добавка, която подобрява работата на батериите и е много ефективна. Регистрацията на такъв патент в Америка изисква средства, с каквито ние не разполагаме, освен това нямаше гаранция, че някой ще внедри веднага продукта в производство, за да започнем да получаваме доходи и да поддържаме патента, така че продажбата на правата е не лош вариант. Разбира се, в случая, ползите от продукта няма да са за българската икономика.

Как би могло да се подобри положението с кадрите?

Едва ли аз бих имала отговор, който де е общовалиден, но мога да споделя какво ние се опитваме да правим и мисля, че работи – започнахме да провеждаме семинари, съвместно с университетите. При нас има много силна връзка с Химико-технологичния и металургичен университет и там правим серии от лекции. Поканили сме ги да ползват лабораториите за техните студенти, защото тук могат да видят новата апаратура, да поработят с нея, да пипнат нещата, защото, това според мен, ще ги провокира. 

Включихме се и в една европейска мрежа за научни инфраструктури и като асоцииран партньор ще получаваме финансиране за студенти и докторанти, които желаят да проведат при нас серия изследвания, като ще им бъде осигурен престоя, а ние ще получим средства за издръжка на изследванията и съответно за консултирането.

Правим и детски ателиета за малките, което също е популяризиране. Особено голям интерес у младежите предизвика последната „Нощ на учените“, в която показахме водородния автомобил. Преди Нова година, пък, имахме специална инициатива за ученици - показахме сравнение  на двата електромобила – батерийният как работи и водородният как работи. Това за мен е по-ефективното. А нужните промени в образователната система са нещо, което не бих искала да коментирам.

Пропуски и грешки: За българските електрически москвич и трабанти, батериите, ВЕИ и водорода

 

Ключови думи към статията:

Коментари

Още от Анализи / Интервюта:

Предишна
Следваща