Страните от ОИСР ще работят по пет специфични направления, за да постигнат целите на Парижкото споразумение

Декарбонизирането на енергийната система за постигане на целите по климата и Парижкото споразумение представлява сериозно предизвикателство пред страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). За намаляването на въглеродната интензивност на електроенергийния сектор до 50 гр. CO2 за Kwh, тоест на една осма от сегашните нива, изисква радикална трансформация на енергийната система и развитие на ниско въглеродни технологии. Такива могат да бъдат ядрената енергетика, водните централи и различни други видове възобновяеми източници. Това е записано в доклада на ОИСР – Цената на Декарбонизацията: разходи за системата при голям дял на ядрената електроенергия и възобновяемите източници.

Според доклада в момента реално липсват механизми за улавяне и складиране на емисиите от въглероден диоксид, а целите на Парижкото споразумение на практика изключват бъдещето използване на въглищни централи и силно ограничаване на работата на ТЕЦ-овете на природен газ. Като се имат предвид огромните инвестиции, които са необходими за реализирането на този преход сега от първостепенно значение е да се създадат дългосрочни рамки, които са осигурят стабилност и увереност за инвеститорите във всички технологии за производство на електроенергия. Това ще даде и своето отражение и върху други сектори, не само енергийния, смятат експертите на ОИСР.

Декарбонизирането на енергийния сектор при икономиките на страните от ОИСР ще изисква от тях да положат значителни усилия по отношение на електрифицирането. Това очевидно ще засегне транспортния сектор, индустрията и жилищата на хората. Също така ефективните мерки за намаляване на въглеродните емисии, чрез което да се редуцират и климатичните промени, зависи и от стабилно ниските нива на излъчване от сектора на въглеродната индустрия.

Ако ръководителите в ОИСР желаят да постигнат толкова задълбочен декарбонизиран енергиен микс, то страните трябва да насърчават инвестициите нискоемисионни технологии каквито са ядрената енергетика, ВЕИ и ВЕЦ-овете. И докато електроенергията от ВЕЦ е ограничена откъм природни ресурси, ядрената енергия и тази от ВЕИ централи остават основните опции.

Ето защо в моделите на доклада възможностите на хидроенергетиката са ограничени като цяло. Но трябва да се знае, че генериращите мощности при съществуващите инсталации могат да бъдат увеличени при правилните икономически условия. Така например може да се увеличат възможностите за производство на ток от водни централи, ако към язовирите, използвани само за напояване, се изградят ВЕЦ-ове.

Икономическите разходи при използването на подобни допълнителни ВЕЦ-овете към сега съществуващите, са силно зависими от местните природни дадености, както и от големината на централата. По-специално при проектите за малки ВЕЦ ще трябва да се обърне внимание на пълните разходи за инвестицията като се отчитат всички локални, регионални и глобални плюсове и минуси.

Какъвто и да е делът на ВЕЦ-овете в енергийните системи на страните от ОИСР, ако компаниите разчитат само на свободния пазар на едро за осигуряване на нужните инвестиции, то проектите в момента са подложени под огромно напрежение при постигането на основните две цели – бърза декарбонизация и адекватни инвестиции в нисковъглеродни технологии.

Като цяло причините за това са недостатъците на технологиите с високи постоянни разходи при свободен пазар и волатилност на цените, липсата на стабилни и надеждни цени при въглеродните емисии, и големите инвестиции във ВЕИ централи с малко внимание върху въздействието на цялата енергийна система. Всички тези недостатъци водят до връщане на дружествата към регулирания пазар и това е отделна опция за бъдещата еволюция на електроенергийния сектор на страните от ОИСР.

Рисковете от подобно връщане към регулираните системи вероятно повече ще навреди, отколкото да спомогне и по този начин да се загуби постигнатата до момента ефективност при либерализацията. Притесненията как ще се процедира за в бъдеще, без да има създадена пътна карта за тази цел.

Алтернативата към момента е да се премине към специфични пазарни модели за нисковъглеродно производство въз основа на пет отделни стълба:

1. Да се продължи работата в краткосрочните пазарни мерки за ефективно разпределение като заедно с това се узнае каква е истинската система стойност на произведеното електричество.

2. Цени на въглеродните емисии.

3. Конкретни рамки и адекватни разпоредби по отношение на предоставяне на капацитет, гъвкавост на енергийната система и инфраструктура при преноса и разпределението.

4. Правилни механизми за насърчаване на дългосрочните инвестиции в нисковъглеродни технологии, включително и реформа в сега съществуващите механизми за подкрепа.

5. Интернализация (обединяване) на разходите по системата, където това е практически приложимо и необходимо.

Важно е политиците да разберат колко важни наистина са тези пет основни стълба, чрез които може да се поддържа равновесието между краткосрочния конкурентен натиск и дългосрочните инвестиции за стимули при нисковъглеродно производство.

Времевият хоризонт до 2050 г. на проучването на ОИСР сочи, че бъдещите научни разработки е доста вероятно допълнително да намалят общите разходи за производство на електроенергия. Доста е вероятно технологиите в бъдеще да бъдат както по-евтини, така и по-гъвкави при производството. Отделно намаляване на разходите се очаква да се постигне при нисковъглеродните технологии като ядрената енергетика. Там прогнозите са за развитие на малките ядрени реактори. В добавка към тях бъдещото развитие на складовете за съхранение на енергия и ВЕИ централите също ще допринесат към прехода към нискоенергийна икономика.

Проучването обаче показва, че определянето на правилния микс от възобновяеми източници и ядрена енергетика, заедно със създаването на правилната рамка за развитие на сектора ще позволи постигането на радикалните климатични цели. Само така целите могат да се постигнат и при запазване на високите стандарти при електроснабдяването и то на цени, достъпни за потребителите.