Девет причини, поради които не ни се получава електронното управление

Автор: Адриан Николов, Институт за пазарна икономика

Първите няколко дни на 2019 г., освен големите студове и завръщането по работните места, донесе и поредния шумен провал на нова електронна услуга, този път  тази за издаване на електронни винетни стикери, която трябваше да замести досегашните физически. Този път обаче няма да обсъждаме самия (частичен този път) провал на системата, който споделя чертите на много други преди това, а вместо това ще се спрем на по-дълбоките системни фактори, които до голяма степен движат тази серия от провали и много вероятно в бъдеще да продължат да причиняват проблеми. Тъй като подреждането им по важност е трудна задача, най-вече заради взаимовръзките и различната им значимост в отделните случаи, изброяването на факторите не следва определена последователност.

1) Работа „на парче“: Въпреки че на теория съществува стратегия за развитието на електронното управление и пътна карта към нея, която  би следвало да ръководи въвеждането на отделните електронни услуги на администрацията и връзките между тях през втората половина на десетилетието, на практика събитията в тази сфера през последните няколко години нямат почти нищо общо с нея. Повечето от заложените принципи не се спазват, а в областите, където има прогрес, той е изолиран от останалите. Връзки между отделните електронни услуги също липсват. Работещото електронно управление обаче предполага наличието на единна, взаимообвързана екосистема и лесен обмен на информация между отделните услуги и бази данни, което в България отсъства. Резултатът, вместо плътна мрежа от услуги, са по-скоро отделно работещи „островчета“, между които има доста малка връзка. В случая с електронните винетки – няма причина, поради която наличието на платена пътна такса да не е просто характеристика на регистрирано возило в електронен регистър на моторните превозни средства, вместо отделна, самостоятелна система.

2) Липса на административен капацитет. Сред големите проблеми е честото неразбиране от страна на администрацията, която следва да се грижи за поддръжката на електронните услуги. Тук не иде реч за чисто техническата поддръжка, извършвана от фирмите-изпълнители на отделните проекти, а по-скоро за липсата на разбиране как работят електронните услуги, защо са необходими и как да бъдат ползвани правилно. Липсата на капацитет от една страна води до неправилната употреба на електронни услуги от страна на администрацията, от друга – до неадекватен контрол върху изпълнението и поддръжката на техническата им страна от фирмите-изпълнители (това беше, например, един от важните фактори за кризата с Търговския регистър). Отвъд това, често у самата администрация се наблюдава известна инерция и противопоставяне спрямо въвеждането на електронни услуги, тъй като това налага промени в начина, по който работи от десетилетия.

3) Липса на политическа воля. Наглед нито една от парламентарно представените партии не се противопоставя на развитието на електронните услуги на администрацията. На практика обаче, няколко поредни управления изглеждат по-скоро безразлични към този процес, при това тогава, когато не полагат активни усилия, за да го възпрат (като в случая с няколкократното, понастоящем безсрочно отлагане на въвеждането на електронното гласуване от разстояние, например). Тъй като въвеждането на нови услуги и подобряването на старите обаче често се нуждае от политическа подкрепа, най-малкото заради промени в законодателството, липсата на такава се оказва непреодолима пречка.

4) Отказ от решаване на проблеми. Всеки път, когато възникнат неизбежните проблеми с някоя от електронните услуги, наблюдаваме една от две възможни реакции. Ако проблемът е малък и не получи значителен обществен отзвук, то обикновено се замита под килима, с надеждата никой да не обърне внимание. Ако е значителен и съответно доведе до голямо отразяване, реакцията най-често са уволнения на ръководството на администрацията, под чието ръководство е провалилата се услуга, и закърпване на проблема до някакво работещо състояние. Нито един от натрупалите се проблеми обаче не доведе до промяна в начина на мислене и отношението към електронните услуги, която именно е необходима, както и към повече мерки за предотвратяването на кризи в бъдеще.

5) Изготвяне на обществени поръчки. Понастоящем това вероятно е най-значимият от изброените тук фактори. Той е достатъчно значим, за да го отделим от проблемите на административния капацитет. С други думи, необходимо е преди пристъпването към създаване на електронна услуга, администрацията, която ще я ползва, да е напълно наясно с това, което очаква да получи от изпълнителите – цели, функционалност, интеграция с други системи, поддръжка, дори технически спецификации. Тъй като повечето администрации обаче не са в състояние да изразят ясно потребностите си по всички особености на необходимите електронни системи, то често се случват необмислени, непълни и дори невъзможни поръчки, които от своя страна водят до също толкова необмислени, непълни или невъзможни в предложения си вариант електронни услуги. Възможен е и друг вариант, за който някои хора от кухнята също говорят (виж, например, тук) – служители на фирмите, участващи в конкурсите (или дори на предопределената фирма да спечели конкурса) участват в писането на заданието с администрацията. В този случай конкуренция и избор на най-добра техническа и финансова оферта реално няма, от което, очаквано, страда както разходът за услугата, така и качеството ѝ.

6) Неподходящо изпълнение. Този аспект на изграждането на електронни услуги е пряко следствие както на относително слабия контрол от страна на администрацията, така и на формулирането на обществените поръчки. От значение, разбира се, са и самите фирми-изпълнители – напълно е възможно в част от случаите те просто да не разполагат с необходимия капацитет, за да изпълнят правилно, до край и в срок поетите задължения към администрацията. Причините за това могат да са много и различни – от липса на добри разработчици и ръководство, през хаотична и немарлива работа до липса на алтернативен изпълнител, но крайният резултат тук са недомислени и недоизпипани електронни услуги, както и недостатъчното им изпитване и поддръжка след началото на реалната им употреба.

7) Корупция. Проблем, който не може да не бъде споменат, но пък и надали се нуждае от много обяснения. Там, където поръчките се печелят от фирми с политически връзки, а целта е „да се разпределят едни пари“, вместо да се изградят качествени и работещи услуги, губещите са както крайните потребители, така и администрациите, които трябва да я ползват.

8) Технологични дефицити. Често както хардуерът, така и софтуерът, ползван от администрацията, е морално остарял; същото важи и за изградените отдавна електронни системи и услуги. Предвид бързото развитие на технологиите, включително в областта на електронните административни услуги и е-управлението, то остарялата техника, регистри и услуги се превръщат в пречка пред разработването и интеграцията на нови.

9) Недостатъчен граждански натиск. Въпреки че проблемите с ключови услуги, които сме свикнали да ползваме, често водят до бурни реакции, като цяло общественият интерес към развитието на електронните услуги не е особено значителен. Възможно е при наличие на по-голям интерес от страна на обществеността – включително с обсъждания, предложения, мнения, оценки – да се достигне и до по-голям фокус върху качеството на услугите.

Въпреки че този текст по-скоро представя негативната страна на развитието на електронното управление в България, това далеч не значи, че няма и добри примери (услугите на Националната агенция по приходите идват наум), или че тези пречки са непреодолими.

Още анализи от експертите  на ИПИ можете да намерите на: https://ime.bg/bg/home/