Свободен електроенергиен пазар? Да, но за малко

Анализ на Славчо Нейков, Експерт по енергийна политика

„Искахме да стане по-добре, но стана както винаги“, гласи един популярен израз от съветската епоха. Горе-долу така могат да се опишат и действията на някои институции в България през последната година по отношение на либерализацията на пазара на електроенергия за малкия бизнес.

Да припомним: либерализацията на пазара на електрическа енергия върви на етапи; така се избягват сътресения, вкл. и резки ценови трусове в област, която не е от най-познатите на потребителите, а същевременно е особено чувствителна. Същевременно, всички усилия на компетентните органи би трябвало да са насочени към това либерализацията да се случи с минимални неудобства за всички потребители.

Принципно, механизмът е свързан с това, че въз основа на законодателната рамка Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) от даден момент не определя регулирани цени за група клиенти. Това означава, че те си набавят енергия от свободния пазар. Така през 2020 г. дойде редът на най-малките бизнес клиенти, когато в ценовото решение на КЕВР от 1 октомври 2020 г. отпадна правото на крайните снабдители (ЧЕЗ, EVN, Енерго-Про) да продават електрическа енергия по регулирани цени на небитови потребители. По този начин регулираният пазар остана като възможност само за бита. В резултат на това всички - по публична информация около 300 000 небитови потребители - бяха административно „изкарани“ на либерализиран пазар.

За разлика от големия бизнес, по-малкият бизнес обаче - освен че е най-многоброен – подобно на битовите клиенти е и със сходен потребителски профил (фамилни бизнеси като квартални магазинчета, пекарни, фризьорски салони, шивашки ателиета и т.н.). Затова Народното събрание и КЕВР някакси логично май решиха да пипат по-леко в изкарването им на свободния пазар, където е възможно цените да са доста по-високи от регулираните. За да сме обективни, трябва да подчертаем, че подобни съображения за ефекта от пазара върху клиентите съществуват и в другите страни от ЕС. Разликата е, че по-мекият подход в тези страни залага на улеснението и информираността на клиента в неговия преход към пазарни цени. С други думи, техните институции управляват този процес чрез широки информационни и разяснителни кампании, докато в България подходът заложи на една „иновация“, чиито плодове ще берем само след няколко седмици. Парламентът въведе за малкия бизнес т.нар. „гратисен период“ от 9 месеца – съответните лица трябваше за времето от 1 октомври 2020 г. до 30 юни 2021 г. да си изберат търговец на свободен пазар. Клиентите, които не са направили това в предвидения 9-месечен срок, ще бъдат „наказани“, като бъдат служебно прехвърлени на доставчик от последна инстанция.

Къде е основната разлика с използвани европейски практики?

В другите европейски страни при отпадане на регулираните цени клиентът има две ясни опции. Първата е, че той може да реши да си смени доставчика. Втората опция е да реши да остане при своя досегашен доставчик (който дотогава го е снабдявал по регулирани цени), при това без да се налага да декларира желанието си за това писмено; снабдяването обаче вече ще става на пазарни цени. Целта е клиентите, които не си изберат нов търговец на електроенергия, да могат без допълнителни усилия да останат при досегашния си – основната промяна е в пазарното ценообразуване. Така се гарантира, че клиентите няма да понесат негативи от това, че не са достатъчно активни или запознати с детайлите на пазара.

За разлика от горния необременяващ клиента подход, българският вариант включва такова усилие, според което, ако клиентите искат да продължат на свободен пазар с досегашният си доставчик (един от тримата крайни снабдители), то те трябва изрично да го заявят чрез сключване на договор - и то до края на юни 2021 г, когато изтича гратисният период. Тази наложена бюрократична обремененост на практика създаде сигурната предпоставка голяма част от клиентите да не успеят да подпишат договор с търговец, нито да подпишат договор с досегашния си доставчик - краен снабдител.

Според институциите гратисният период трябваше да даде време на множеството търговци да се активизират, да правят информационни кампании по привличане на клиенти, които пък да имат време да четат, преценяват и избират най-добрата оферта.

Днес, в края на периода, е ясно, тази цел обективно не беше постигната. По публична информация се очаква около 60% от клиентите, които на 1 октомври 2020 г. бяха изкарани на пазара, да не са си избрали търговец. С други думи, за 60% от клиентите гратисният период не е довел до смяна на доставчик и те получават енергията си от тримата крайни снабдители при условията на типов договор. Обяснение защо това не се случи може лесно да се намери с оглед на заложените условия на 9-месечния гратисен период.

Надали някой си е представял, че 300 000 клиента ще могат да бъдат достигнати, информирани и с подписани договори само за 9 месеца. Дори средноаритметично, ако разделим работните дни на тези 9 месеца на брой клиенти, то това означава, че търговците е трябвало да се свържат с по 1500 клиенти всеки ден за да могат да достигнат до всички. А и нека не забравяме и факта, че като профил това са клиенти, които имат нужда от подробно обяснение на всички детайли на пазара – т.е. контактът с тях отнема време и ресурс и на двете страни. Икономическата логика подсказва, че подобни наложени от закона действия с много на брой малки като потребление клиенти са икономически неоправдани предвид разходите, вкл. и за съставяне и изпращане на фактура.

В случая има и една друга особеност. Обикновено масовият клиент, който не е запознат с детайлите на пазара, се активизира, когато - образно казано – е информиран централно от държавните органи, че нещо предстои и какво е то по същество. В случая на либерализацията обаче тази дейност беше оставена основно в ръцете на търговците, които съответно проведоха своите маркетингови кампании. Нищо обаче не може да се сравни като ефект с централно организирана държавна информационна кампания (да си спомним напр. кампанията за въвеждането на цифрова телевизия, продължила 1 година преди реалното въвеждане на цифровизацията).

Така или иначе факт е, че в края на т.нар. „гратисен период“ близо 60% от клиентите не са намерили основание да сменят досегашния си доставчик (едно от трите снабдителни дружества) с друг и очевидно няма да го направят до края на юни. И основателно възниква един важен въпрос.

Какво ще се случи с тези клиенти след изтичането на гратисния период на 30 юни 2021?

Според нормативната уредба, клиент, който не е сключил двустранен договор с търговец, от 1 юли 2021 г. ще бъде снабдяван служебно пак от крайния си снабдител, но вече по условията на лицензията му за доставчик от последна инстанция. Цените в този случай обаче се определят по методика на КЕВР, което ги прави непазарни, т.е. отново се връщаме към елементи на регулация и то само 9 месеца, след като сме обявили пълна либерализация на електроенергийния пазар по отношение на малкия бизнес.

А цените на доставчика от последна инстанция са такива, защото той не е замислен като пазарен играч, а като „спасителен остров“, и то временно, за тези, които по някаква причина „изпаднат“ от пазара. В някои европейски страни даже има ограничения колко дълго клиент може да бъде снабдяван от доставчик от последна инстанция, точно защото това не е компания, активно търсеща и разчитаща на клиенти. Затова и цените й са такива, че да стимулират клиентите да търсят по-изгодни оферти при други търговци, а не да стоят при нея. В нашия случай обаче, от 1 юли близо 180 000 клиенти би трябвало да бъдат прехвърлени служебно към такъв доставчик, което институциите вече обясняват с „пасивното им поведение“.

Това крие риск доставчикът от последна инстанция да се приеме едва ли не като участник в наказателна акция. Така, вместо да е за добро, гратисният период ще доведе до напрежение от неизбежно по-високи цени. Допълнителни проблеми могат реално да възникнат и поради това, че върху дейността на самите лицензианти, на които е възложено да бъдат и доставчик от последна инстанция, ще се окаже допълнителен натиск – те изведнъж ще трябва да обслужват десетки хиляди клиенти, без това да е предвидено от тях като ресурс. Отделно, крайният резултат е, че прехвърлянето на такава огромна група клиенти за обслужване от доставчик от последна инстанция ще означава несъстояла се либерализация за тях.

В същото време нека си представим този сценарий с 4,5 милиона битови клиенти след няколко години – и да си зададем въпроса защо е нужно това?

Има ли полезен ход?

Към днешна дата при липса на Парламент и на фона на създадената законодателно бъркотия, вариант може да се търси напр. на база евентуални указания на КЕВР – съгласно тях опция е клиентите да продължат да бъдат снабдявани по пазарни цени от досегашния си доставчик, който те са решили да не напускат, без да се обременяват с предвидените административни стъпки.

По този начин ще се избегнат абсолютно ненужни сътресения, които допълнително ще натоварят съществуващото в момента обществено усещане за криза с многопосочни измерения.

Реално, наложеният подход е още една демонстрация на прибързани законодателни решения на принципа „проба-грешка“, на които се нагледахме в енергетиката през последните години. Икономическите и пазарните обосновки, които по закон трябва да са в основата на подобен тип промени, бяха пълна абстракция в 44-то Народно събрание – а и често бяха изцяло прескачани в явно нарушение на правовия ред. И резултатите за пореден път са на лице. А последствията от подобни необмислени и на юруш взети решения, както винаги не са за политиците, които ги налагат, а за гражданите и за бизнеса.