Експерт: От смъртоносно замърсяване на въздуха до въглеродна неутралност
Екологичните катастрофи могат да са повратна точка за радикална трансформация, но можем ли да реагираме, преди цената да е станала твърде висока?
Промяната в климата представлява екзистенциален риск за човечеството, който обаче трудно мотивира насрещни действия. Екологичните катастрофи, от друга страна, са непосредствена заплаха и често се превръщат в повратната точка за реформи и радикална смяна на посоката. Това коментира в сайта на climateka.bg Христо Панчев, доктор по информационни науки и семиотика на рекламата, магистър по публична комуникация на Софийския университет. Научните му интереси са в областта на социалния маркетинг, психологическите аспекти и ролята на човешкото поведение в антропогенната промяна в климата.
В статията се разглеждат последствията от един смъртоносен инцидент в Лондон, промените за Пекин, настъпващи с безпрецедентното замърсяване в китайските градове, статията се опитва да намери мястото на София по отношение на чистия въздух и въглеродната неутралност. Фокусира се върху замърсяването на въздуха и отпадъците, защото те са сред най-близките и осезаеми екологични проблеми около нас. Повод за текста е годишнината от Големия лондонски смог, както и “сезонът на мъглите”, който настъпва в София по това време на годината.
Денят е 5 декември 1952 г. и в Лондон мъгливото време не прави впечатление.
С падането на нощта обаче мъглата се сгъстява още. В следващите дни видимостта пада до не повече от метър. Градският транспорт блокира, дори ходенето пеша е затруднено и хората едвам намират пътя си. Жълтеникавият дим се промъква навсякъде, изпълва домове, театрални зали, киносалони. Всички културни мероприятия са отменени. Мъглата е задушлива, предизвиква остра кашлица. Болниците започват да се пълнят, а персоналът и леглата не достигат. Хора колабират директно на улицата. Селскостопански животни падат задушени в полетата край Лондон.
Големият лондонски смог от 1952 г. остава в историята на Европа като най-смъртоносното събитие, причинено от замърсяване на въздуха. Когато на 9 декември мъглата най-после се разсейва от задухалия вятър, идва време за равносметки. В трите дни между 6 и 9 декември живота си губят 4000 души, а 150 хил. са хоспитализирани. Високата смъртност продължава и в следващите месеци. Първоначално се смята, че причината за нея са инфекции, причинени от типични за зимния сезон грипни вируси, но последващи изследвания потвърждават пряка връзка със замърсяването на въздуха. С това общият брой на загиналите лондончани, вследствие на Големият лондонски смог достига 12 000 души.
Смогът не бил нещо необичайно за Лондон. Заради изгарянето на въглища подобни явления се наблюдавали периодично още от зората на Индустриалната революция. Съпровождащите респираторни заболявания също били част от пейзажа, но никога в такива мащаби. Димът от безбройните комини би трябвало да се изнизва високо и да не създава проблеми, но времето през есенно-зимния сезон е такова, че на това изобщо не може да се разчита. В нормални условия приземният въздушен слой е най-топъл, а с издигане във височина температурата му се понижава. При ясно време обаче, земната повърхност може да изстине бързо, а с това температурните слоеве да се обърнат – на ниското остава студено, а горе по-топло. Това е температурната инверсия.
Рано сутринта на 5 декември над Лондон вятърът е съвсем лек, а небето чисто. Влажният приземен въздух кондензира в досег със студената повърхност и се формират мъгли. По-топлият горен слой пък действа като огромен похлупак над града. Печките на лондончани бумтят в студеното време, комините на фабрики и електроцентрали бълват черен дим – Англия бърза да възстанови икономиката си след войната. Димът се натрупва всеки час и прониква в белите дробове на всичко живо. По данни на метеорологичната служба на Великобритания, във всеки един от дните на Големият смог в атмосферата над Лондон се изсипват 1000 тона прахови частици, 2000 тона въглероден диоксид, 140 тона солна киселина, 14 тона флуорни съединения, заедно с 370 тона серен диоксид, който от реакцията с влажния въздух се превръща в 800 тона сярна киселина.
Събитието разтърсва британската общественост и през 1956 г. и 1968 г. са приети Законите за чист въздух (Clean Air Acts), включващи серия от драстични мерки за ограничаване на замърсяването. Забранява се горенето на дърва и въглища в градски райони, а фабрики и домакинства са принудени да преминат към по-чисти горива. Поради дадения преходен период в следващите години се наблюдават отделни инциденти с опасно мръсен въздух, но катастрофи като тази от 1952-ра не се случват никога повече.
Големият лондонски смог е повратен момент в начина, по който индустриалните държави разбират модернизацията. Преди него черният дим и високите комини са символ на прогрес и светло бъдеще, а горенето на въглища в големи количества – знак за жизнена икономика и държавна независимост. Инцидентът обаче разкрива другото лице на индустриализацията. Тя може да означава смърт и загуби за икономиката. Замърсяването престава да бъде просто неудобство и страничен ефект, превръща се в непосредствена заплаха за живота, благоденствието и националната сигурност.
Ефектите от тази трансформация имат значение и днес, когато светът се бори с много по-глобален и труден за решаване проблем – климатичните промени.
Изнасянето на фабриките в предградията и замяната на въглищата с петрол и газ, разбира се, не води до понижаване на въглеродния отпечатък. Великобритания достига пик във въглеродните си емисии през 1973 г., след което започват да намаляват. За периода 1990 – 2020 с над 40%, а по друг показател – емисии СО2 за единица БВП – спадът е три пъти, от около 0,3 до 0,1 кг СО2 за единица БВП. Факторите за това са различни: промяна в икономическия профил на страната, нови технологии, износ на мръсни производства в Китай и Индия, но също така – повишаване на ефективността, повече възобновяеми източници в енергийния микс и други. За последните 20 години, например, страната е увеличила с 80 пъти производството на вятърна енергия и с 12800 пъти това на слънчева.
Освен непоправими щети, екологични катастрофи като тази от 1952 г. носят и промяна.
Задават посока, активизират граждански движения, променят политическите приоритети, пренасочват бизнеса, науката и технологиите, мотивират търсенето на нови, по-чисти и безопасни решения.
Нещо подобно се случва и в Китай в момента. Страната е най-големият източник на замърсяване на въздуха, както и на най-много антропогенен СО2 в света. Столицата Пекин често е споменавана като град, в който слънцето не се вижда, заради мръсния въздух. На Китай се падат 26% от всички над 4,2 млн. смъртни случаи в света, дължащи се на замърсяването на въздуха с РМ 2.5.
РМ 2.5 са най-фините прахови частици (ФПЧ). Техният диаметър е равен или по-малък от 2.5 микрометъра (40 пъти по-малък от този на косъм). По-едрите ФПЧ като РМ 10 се задържат в горните дихателни пътища, докато РМ 2.5 проникват дълбоко и причиняват тежки увреждания. Могат да са причина за усложнения при вирусни заболявания, а при дългосрочно излагане водят до хронични белодробни заболявания, до увреждания на сърцето и мозъка. Вредата, която могат да нанесат зависи и от химическия им състав. Ако идват от специфични индустриални процеси, от енергетика или от изгаряне на отпадъци, замърсителите могат да съдържат тежки метали, киселини и други потенциално смъртоносни субстанции, както и наночастици на токсични съединения като диоксините и фураните, които се отлагат бавно в тъканите и имат канцерогенно действие.
Общото количество на въглеродни емисии на Китай се е увеличило почти 5 пъти от 1990 до 2019 г., но от 2013 г. насам се забелязват признаци за задържане на кривата в плато. Само за последните 20 години Китай увеличи производството на вятърна енергия със 766 пъти, на слънчева с 12256 пъти, а на хидроенергията с 6 пъти. Остарели и неефективни производства се затварят и се заменят с нови, по-чисти. Емисиите СО2 за единица БВП пък са спаднали с почти 3 пъти от 1990-та – от 1,1 кг до 0,4 кг СО2 за единица БВП.
“Китайското икономическо чудо” от последните десетилетия донесе след себе си замърсяване на въздуха и щети върху природата с безпрецедентни мащаби. Това обаче тласка ръководството на страната към нов курс на развитие, формулиран от президента Си Дзинпин през 2017 г. като “изграждане на екологична цивилизация”. Целта на Китай за 2050-та е зелено звучащото “Красив Китай”, а във фокуса на последните петгодишни планове са все по-застъпени теми като намаляване на парниковите емисии, кръгова и нисковъглеродна икономика, зелена урбанизация. Дали сега Китай изживява своя преломен момент към смяна на курса, както Великобритания през 50-те години? Предстои да видим в идните години.
Друг обаче е въпросът, който всеки от нас се пита, когато в България започне сезонът на мъглите.
Колко от нас ще се сдобият с хронично белодробно заболяване? Колко струва мръсният въздух, особено по време на пандемия?
Кога и как ще настъпи нашият “преломен момент” към по-чисто и въглеродно неутрално бъдеще? Кога ще излезем от миналото и ще влезем в 21 век по отношение на въздуха, който дишаме?
Нашата столица се намира в котловина, а с това вероятността за формиране на температурни инверсии е по-голяма. Това означава, че мръсният въздух се задържа по-често и за по-дълго време. Статистиката поставя България на 22-ро място сред 109 страни, а София на 467-мо място сред над 4700 града от целия свят. В определени дни обаче, София се изстрелва на върха на моментната класация по мръсен въздух и застава сред някои от най-проблемните градове от Индия, Китай или Пакистан. И ако средногодишните данни дават една картина на перманентен, макар и не прекалено висок риск за здравето, то моментните пикове напомнят много на събитията в Лондон от 1952-ра.
Климатът и релефът на Софийската котловина са непреодолим фактор за замърсяването в града.
Но по-важни са причините, които с правилна политика можем да преодолеем. Сред тях са автомобилният трафик и отоплението на твърдо гориво. Вместо да вземат мерки срещу тези проблеми обаче, мнозинството в Столичния общински съвет и кметицата на града години наред работят за изграждане на инсталация за изгаряне на битов отпадък на територията на ТЕЦ София – на точно 3 км от центъра на града. Инсталацията се представя като чисто, модерно и ефикасно решение за справяне с отпадъците на столицата, а за пример се привеждат заводите за изгаряне във Виена и в други европейски градове. Виена обаче не се намира в котловина и въздушните течения там са много различни от тези в София. Освен това изгарянето на отпадъци, колкото и високотехнологично да е, неизбежно изхвърля опасни замърсители в атмосферата. При изгаряне на някои пластмаси, например, се отделят канцерогенни диоксини и фурани. Най-новият холандски инсинератор, например, редовно надвишава допустимите от ЕС нива на диоксини и освен местните отпадъци, за които беше предвиден, вече гори битови и производствени отпадъци от цялата страна. Освен това, инсталациите за изгаряне са отговорни за 29% от световните емисии на живак във въздуха.
Според проучвания, поръчани от самата община, инсталацията в София ще отделя 20% повече ФПЧ, 14% повече серен диоксид, 10% повече азотни окиси от съществуващия в момента ТЕЦ. Транспортирането на материала за горене, както и отпадната пепел от него пък допълнително ще увеличи замърсяването на въздуха и въглеродните емисии в града. Изгарянето на битовия отпадък обаче нанася и друга, голяма стратегическа щета – създава илюзията, че е устойчиво решение за отпадъците, докато всъщност блокира възможността за такова за десетилетия напред.
Софийският инсинератор планира да изгаря 180 хил. тона битов отпадък на година. Тъй като в момента производството на преработения за изгаряне материал под формата на брикети (RDF) е 1/3 от това количество, вероятно ще се наложи внос на отпадък, за да се поддържа пълният капацитет на инсталацията. По-лошо обаче е, че в дългосрочен план изгарянето превръща всякакви усилия за рециклиране или ограничаване на отпадъците в нещо напълно излишно. Най-подходящи за горене са именно висококалоричните пластмаси и хартия, които иначе са годни за рециклиране. Колкото повече боклук има за горене, толкова по-бързо ще се изплаща инвестицията. Това от своя страна ще води до още генериране на боклук и до още по-голяма нужда от повече изгаряне или депониране. Така инсталацията ни вкарва в истински Парадокс на Джевънс, където вместо да унищожава боклук, изгарянето води до живот с още повече отпадъци – в потреблението и във въздуха, който дишаме.
В този парадокс от години се намира Дания със своите 23 инсинератора.
На първо място, нито един от тях не се намира в котловина като Софийската. Разположени са в близост до крайбрежието, където въздушните течения се грижат най-добре за чистия въздух. За да работят инсталациите на пълен капацитет обаче, страната беше принудена да внася отпадък с високо съдържание на пластмаса от чужбина. Но сега Дания променя курса и за да спази климатичните си ангажименти като първа стъпка е решила да намали изгарянето с 30%. Подобни проекти спират още в Швеция, Шотландия, Италия, САЩ, а Европейската комисия официално зачеркна инсталациите за изгаряне на отпадъци от списъка на допустими за европейско финансиране проекти по Механизма за възстановяване и устойчивост.
За да не попадне София в лондонския сценарий, е необходима пълна промяна на посоката, преди да е станало твърде късно. Необходима е забрана за изгаряне на дърва и въглища на територията на града, както и политика за подпомагане на енергийно бедните домакинства, за да успеят да се адаптират. От град за автомобили София трябва постепенно да се превръща в град за хората. С велоалеи и пешеходни пространства, които свързват всички точки на града, с добре организиран градски транспорт, с който автомобилното движение не може да се конкурира. Необходимо е цялата страна да се преориентира към въвеждане на “Нулеви отпадъци”, вместо да губи време и средства за мега инсталации с морално остарели технологии.
В София близо 60% от изхвърляния ежедневно отпадък подлежи на рециклиране, а 20% на компостиране. Това не е проблем, а възможност. Примерите за това как тези възможности се използват в Европа и по света са неизброими, но такива се появяват и в България. В Габрово хранителни и градински отпадъци вече се събират разделно, превръщат се в компост, а общината генерира печалби като го продава на земеделски стопани и градинари. В Свиленград събират рециклируемите отпадъци директно от източника – магазини, ресторанти, офиси. Това повишава значително качеството и количеството, както и цената на годния за преработка материал.
Чистотата на околната среда може да е източник на възможности, по-качествен живот и благосъстояние. Историята обаче е изплетена от примери, в които навикът, търпението и инерцията свършват с нещо като Лондон 1952. Кой от двата пътя ще поемем зависи от гражданската ни активност, от ежедневните ни действия и от способността ни да разчитаме уроците от миналото. Всяка година концентрацията на парникови газове в атмосферата продължава да расте, а човечеството все още не е категорично в своя избор. Имаме обаче основания да се надяваме, че все по-ефективните технологии, добрите примери за управление на отпадъците и желанието у много хора за промяна, ще стигнат до повратна точка на ускорение към въглеродна неутралност, преди да ни се е наложило да се променяме по трудния начин.