Иванка Диловска: Част от Зелената сделка е фундаментално нова идея, а именно - въвеждане на карбонови  мита на границите на ЕС

Госпожо Диловска, през тази година се очертават няколко значителни теми в енергетиката. От една страна те касаят закъснелите реформи в сектора, от друга „зелената сделка“. Как се обвързват тези два аспекта и какво да очакваме?

Ако погледнем енергийната стратегия и сравним поставените там национални цели до 2020 г. с постигнатото, ще установим изоставане в редица важни направления. Например, една от неизпълнените цели е за 30-процентова газификация на домакинствата. По актуални данни, под 5% от домакинствата ползват природен газ за отопление и топла вода. А делът на отоплението с дърва, въглища и всякакви други „биомаси“ и то чрез възможно най-неефективните уреди не намалява.

Друга неизпълнена цел е тази за стабилизиране и развитие на топлофикационния сектор. Топлинната енергия в енергийния баланс намалява, финансова помощ за модернизиране на топлопреносната мрежа, за да се намалят загубите и прекъсванията, не се намери. Напоследък за топлофикацията се говори предимно през призмата на подозрения за изгаряне на боклуци. Така че, може да се заключи, че целта за газификация беше заместена успешно от „боклукофикация“ на отоплението.

От друга страна, пакетът „Зелена сделка‘ поставя за обсъждане още по-амбициозни европейски цели за чиста енергетика и икономика за периода 2021-2030 г. И тук стигаме до въпроса за неравномерния напредък на държавите членки, съответно за различния старт в началото на новото десетилетие. Ако дадена държава-членка е изградила свои устойчиви механизми за напредък във вярната посока, то надграждането на новите цели до 2030 и 2050, макар и по-високи от досега обсъжданото, ще премине плавно и вероятно успешно. За закъснелите държави обаче подобно концентрирано усилие няма да е достатъчно. Налага се също така паралелно да се наваксва с неизпълненото до 2020 г. и да се променят фундаментално остарелите механизми и мерки, които са показали своята неефикасност.

Идват интересни времена. Трябва да се възприемат нови идеи, но може би по-трудната задача ще е отказът от старите идеи. Често родните дебати за енергетика са като на хора, които са сбъркали влака.

Въпросите, които вълнуват най-много потребителите на електроенергийния пазар са свързани с поредния етап от либерализацията. Говори се за няколко идеи, но според вас какъв би бил най-успешният модел ?

Всъщност, обсъжда се само един подход – цените на електрическата енергия за домакинствата да бъдат поетапно освобождавани. Този подход беше за първи път предложен, може би си спомняте, през 2015 г. от Световната банка като изпълнител на проект, финансиран от БЕХ, за финансова стабилизация и пазарна реформа на енергийния сектор.

Поетапното освобождаване означава, че снабдителите (ЧЕЗ, ЕВН и ЕнергоПро) ще бъдат задължени да купуват част от енергията, необходима за домакинствата, от борсата по свободни цени, а не от НЕК по регулирани. И количеството на енергията от борсата ще нараства с всяка година, докато достигне до 100%. Тогава НЕК ще изгуби окончателно функцията си на Обществен доставчик. Така че, концепцията е ясна. Остава да се уточни продължителността на процеса. Тоест, дали преходът към пълна либерализация ще продължи 3, 4 или повече години. Добре би било тези срокове да не се фиксират предварително, а да се даде възможност на КЕВР за гъвкавост, така че да вземе последващи решения в зависимост от резултатността. Да не забравяме проблемите пред пазара на едро – висока концентрация, неинтегрираност с европейските борси, предстоящо въвеждане на механизми за капацитет. Те трябва паралелно да бъдат решавани. Няма как дефектен пазар на едро да произведе успешен пазар на дребно.

Какви ще са промените за домакинствата и за небитовите клиенти на мрежа ниско напрежение?

Домакинствата няма да са задължени да сменят доставчиците си. Но във фактурите ще има промяна – наред с количествата, плащани по дневна и нощна тарифа, ще се появи и нов ред за количество в киловатчаса, което трябва да се плаща по свободни цени. И последното поетапно ще расте.

Що се отнася до небитовите клиенти, те засега имат възможност да избират между свободния и регулирания пазар. Вероятно ще бъдат задължени да напуснат регулирания пазар, като се предвиди и достатъчен срок, за да бъдат подготвени и да вземат информирано решение при избора на нов доставчик.

Във връзка с новия етап на либерализация се очаква да бъдат разписани и нови изменения в Закона за енергетиката, както и пътна карта. Предвид регулаторните срокове няма ли опасения за ЕРП-та, за обществения доставчик и за всички предприятия по веригата ?

Очевидно да, особено за пряко засегнатите – електроснабдителните дружества. Ако намеренията са либерализацията на пазара на дребно да започне от началото на месец юли, то вече е налице сериозно закъснение от нормативна, организационна и технологична гледна точка. А също и от гледна точка на своевременното информиране на обществото. Защото цел на този преход е постепенно да се създаде познаване и доверие към свободния пазар от страна на домакинствата, така че след 4-5 години те да искат да сменят традиционните си доставчици, а не да бъдат нормативно принуждавани да правят това.

Последният вариант, по предварителна информация за енергийно уязвимите потребители е те да бъдат оставени на регулирания пазар. Крие ли подобен модел рискове и какви могат да бъдат ?

Всяко използване на цените като социален инструмент крие рискове. Най-добрият вариант е социалната защита да се осигурява чрез социалната политика. Но все пак, като преходен механизъм, това е възможно и е в унисон с европейското разбиране и практики. Но, за да проработи въобще такъв механизъм, е необходимо държавата да създаде инструментариум за дефиниране на енергийно уязвимите потребители, тяхната съвкупност да бъде устойчиво определена за даден период от време, така че крайните снабдители да са наясно, че трябва да ги фактурират само по регулирани цени за съответния регулаторен период.

Това предпоставя ненужно усложнено администриране на социалната защита, а практиката е показала, че при евентуални недоразумения и закъснения в комуникацията между институциите, гневът и недоволството на потребителите се изливат винаги върху доставчика на ток.

Безспорно вариантът за либерализация на електроенергийния пазар е свързан и с механизмите за капацитет. На този етап обаче в обществото все още няма яснота нито какъв вариант ще бъде приложен за ТЕЦ-овете, нито в каква роля ще влезе общественият доставчик. Закъснява ли страната ни и ако механизма за капацитет е само за 5 години, какви трябва да са следващите стъпки ?

Нека пак да се спрем на основните моменти. Нуждата от механизми за капацитет възниква заради дефектите на европейския пазарен модел, който „затваря“, образно казано, нужни и жизнеспособни конвенционални централи. Прилагат се, когато дадена държава членка докаже, че без плащания за капацитет на централите ще има проблеми със сигурността на снабдяването. Тогава те се определят като допустима държавна помощ. По тези причини механизмите за капацитет в европейските държави се множат.

Механизмите за капацитет са добре познати и у нас – такива са плащанията за студен резерв и за разполагаемост на централите с дългосрочни договори. Въпросът е в това да се изработи цялостен механизъм, който да гарантира сигурното снабдяване и да бъде одобрен от ЕК.

Форумите, презентациите и интервютата по този въпрос са непрестанни от повече от две години насам. В контраст обаче, информацията от страна на институциите е повече от оскъдна. Затова ще очертая следващите стъпки по-скоро теоретично. Срокът, до който ще могат да се прилагат механизми за капацитет за въглищните централи, които са голямата национална грижа и тревога, е 1 юли 2025 г. В рамките на този срок трябва да се подобри моделът на електроенергийния пазар, така че да създаде доверие и да стане привлекателен за инвеститори. Да създаде финансови условия не само за стабилна работа на съществуващи мощности, но и за изграждане на нови. Което значи и значително по-високи цени.

Госпожо Диловска, Европейската комисия обяви първоначалните намерения по т.нар. „зелена сделка“. На какъв етап, на какво отстояние от „зелената сделка“ е страната ни и какво означава това като реформи, които трябва да бъдат направени в сектора като цяло ?

Донякъде можем да си представим до къде ще ни доведе зелената сделка, ако погледнем презентацията на Министерството на енергетиката за проекта на Национален план в областта на енергетиката и климата, представена пред парламентарните комисии по енергетика и по околна среда през декември миналата година. През 2030 г. около 2000 МВт или близо половината от въглищните мощности, ще са затворени и ще са заместени от 600 МВт повече газови мощности и от близо 2000 МВт нови фотоволтаични мощности. През 2045 г. присъствието на въглищните мощности вече ще е под 1000 МВт, но затова пък нови 2000 МВт ще произвеждат енергия от вятър и ще има нови 2000 МВт ядрени мощности. Накратко, съвършено нов национален енергиен пейзаж.

По отношение на енергийната ефективност, до 2030 г. трябва да се постигнат 2 пъти повече енергийни спестявания в сравнение с целта до 2020 г. Всичко това очевидно радикално ще намали емисиите и ще подпомогне изпълнението на климатичните цели. Тъй като проектът на Национален план е подготвен при по-скромни цели, преди Зелената сделка, то със сигурност ще се изготви още по-амбициозен проект на национален план от досегашния. Но насоката ще е същата.

Все пак, цифрите са абстракция. По-важни са мерките, чрез които ще се достигне до тях. А за мерките засега не се знае нищо. Например, за регионите с въглищна индустрия. По какъв график ще се затварят въглищните мощности? Кои територии, колко работещи, колко семейства ще бъдат засегнати? Какъв преход се предвижда за тях? Как ще се финансира преходът?

Това са въпросите от обществен интерес и всеки ще търси отговора за себе си. Засега отговори няма.

Нещо повече, фразеологията е в обратна посока - и правителството, и Народното събрание говорят за отстояване на бъдещето на въглищните мощности, а не за затварянето им, каквито са предвижданията в Националния план енергетика и климат. В допълнение, има три съвършено различни подхода и в институционалното отношение, и в общественото говорене спрямо въглищните централи: „спасяваме“ държавната ТЕЦ, „прекратяваме“ недържавните, „американски“ ТЕЦ, затваряме си очите за недържавните, неамерикански ТЕЦ.

Така че, очакванията са Планът да бъде публикуван и да осветли конкретните намерения. И още нещо, без наличие на информация за прехода в Националния план, обвързана и с впоследствие разработени териториални планове, страната ни няма да може да защити и получи финансиране от Фонда и механизмите за справедлив преход, регламент за които е в процес на обсъждане в момента.

Какво очаквате да бъде записано задължително в енергийната стратегия, която също се очаква през тази година да бъде внесена за обсъждане и приемане в Народното събрание ?

Първо, паралелно със стратегията трябва да видим Националния план за енергетика и климат и териториалните планове за въглищните региони и тези три документа да се разглеждат и да представляват едно неразривно и допълващо се цяло.

Второ, стратегията би трябвало да се състои, според мен, от поне три различни стратегии – първо, стратегия на краткосрочния преход до 2025 г., която условно може да бъде наречена стратегия за сигурност на снабдяването; второ, стратегия до 2030 г. , която да създаде по-добра пазарна среда и да постави основите на по-модерна и чиста енергетика и трето, стратегия до 2050 г., която да очертае един съвършено различен национален енергиен пейзаж.

Очаквам да има повече електрическа мрежа, която остава невидима за политиците, но която е гръбнакът на бъдещия енергиен пейзаж. Изследване на Института за енергиен мениджмънт показа, че за десет години мрежовите цени в България са намалени с 26%, на фона на многомилиардните инвестиции в разпределителни мрежи, които бяха задължително условие за нисковъглеродния преход в другите държави членки на ЕС. И тук сме в догонваща позиция - ние плащаме само, за да поддържаме по инерция работоспособни мрежите от миналия век. След като им възлагаме все по-сложни и по-многобройни задачи в прехода към енергетиката на бъдещето, трябва да се каже ясно това колко ще струва и как ще се финансира.

Не на последно място, очаквам също така и реалистични програми за модернизиране на отоплението.

Но, каквито и красиви неща да пише в стратегията, колкото и добре да е разработена, това едва ли ще развълнува някого. Разминаването между думи и дела, а често между думи и думи стана ежедневие.

В каква посока трябва да се движи българският енергиен сектор като цяло през близките пет години, така че да улесни целите, поставени от ЕК до 2030 г., а впоследствие и до 2050 г.

Много е важно активното участие в предстоящата работа по пакета „Зелена сделка“. Не само защото предстои трансформиране на целите в прагматични механизми и разпределянето им между държавите членки. А защото основният въпрос, който трябва да намери решение, е как да бъдат постигнати целите, без това да влоши икономическия растеж и благосъстоянието на европейските граждани.

Вие знаете за така наречените карбонови изтичания. Така се нарича опасността от преместване на индустрии извън ЕС, за да се избегнат преките и непреките (чрез цените на електрическата енергия) плащания за емисии. Тази опасност се преодолява понастоящем чрез освобождаване на европейската енергоинтензивна индустрия от плащания за ВЕИ, за комбинирано производство, за капацитет и т.н. Всяка държава прилага разнообразни национални политики за подкрепа на индустрията си, поради което вече се поражда недоволство от неравнопоставено третиране и нарушаване на конкуренцията между индустриалните предприятия вътре в рамките на Съюза.

По този начин в Германия например се стига до парадокса цената на електрическата енергия за индустрията да е едновременно една от най-високите и една от най-ниските в света. Най-висока – за неосвободените предприятия, основно средни и малки, които плащат пълния размер на добавките за екологични политики, и най-ниска – за голямата електроинтензивна индустрия. В България също индустрията ползва засилваща се в годините държавна подкрепа в същата насока.

Досегашната практика обаче едва ли ще е достатъчна поради големите амбиции на Зелената сделка. Затова част от Зелената сделка е фундаментално нова идея, а именно - въвеждане на карбонови мита на границите на ЕС. Целта е същата - защита на позициите на европейската индустрия и енергетика, чийто разходи са обременени с плащания за СО2 емисии. Каквито неевропейските държави не плащат. Това е особено важно за държави като България, представляващи граница на ЕС. Например за търговията с електрическа енергия, но също и за голямата национална електроинтензивна индустрия. Как ще се конкретизира тази идея и дали ще е по начин, подходящ за България, ще зависи и от проактивните позиции по темата на правителството, евродепутатите, неправителствения сектор.

Думата „преход“ ще определя следващите пет години в сектора. Дали ще е успешен или не, дали ще е във вярната посока или не, предстои да видим.

Иванка Диловска е член на управителния съвет на Института за енергиен мениджмънт (EMI).